It must have been love, but it's over now

Чувствам се ограбена, ограбена от всичко което ме изпълваше със смисъл. И сега съм празна и невидима. За пореден път.
Знам, че всичко беше една измислица, илюзия, която сама си сътворих. Знам, че не беше реално, че той не го заслужаваше, най-вероятно и аз. Знаех, че няма да е такова, каквото си мислех, но ми беше нужно да мисля за него като за НЕЩО ИСТИНСКО, за да има за какво да ставам сутрин. Но и това ми отнеха...
Сега се чувствам глупава и ограбена, като дете, от чиято уста са измъкнали близалка. Тъжно ми е, че на никой не му пука как се чувствам и не ме взема насериозно, че ми повтарят, че не си заслужава, че трябва да забравя... Тъжно ми е, че всички ме имат за даденост.
Не съжалявам, че съм толкова наивна, съжалявам, че другите са такива лицемери. Гадно ми е само, че не го разбрах по-рано.
И ми е самотно, ама много, особено в тоя дъжд, който не спира да вали, по дяволите...

СамопризнаниеТО

Разочарована съм, винаги правя така. Всяка лятна ваканция (понеже свободното ми време е в излишък) си обещавам, че като се върна на училище нещата ще бъдат съвсем други. Ще се държа нормално с всички, ще казвам каквото мисля, ще бъда себе си и всичко ще е ОК. Но... никога не го правя. Какво ми става? Защо винаги съм на двете крайности и никога не мога да постигна някакво равновесие, защо всичко ми е или черно, или бяло? Дали е възможно все още да не познавам себе си и да не знам как бих реагирала в дадена ситуация?
Побърква ме мисълта, че нищо не се е променило и вероятно няма и да се промени. Защо толкова много ми харесва да се самоизмъчвам и дори не се замислям да спра? Толкова ли е страшно унижението и откъде по дяволите знам, след като не си спомням да съм го изпитвала?
За всеки случай аз съм най-безхарактерното същество, което съм познавала някога и това ужасно ме дразни. Надявам се унижението да не е толкова страшно или пък ако е, поне да ме промени и да ми извади характера на яве. Защото ми писна да се правя, че не обръщам внимание на никого, кой знае как изглежда това от страни. А те ми казваха, че не ставам за актриса, та аз съм си роден талант - цял живот играя разни роли, без дори сама да знам...

Отново

Пак същото, отново и отново.
Пак е 15-ти септември...
За пореден път се върнах там и всичко си е все същото. Същите безмозъчни "колеги", същата подтискаща атмосфера, същите хора, преструвки, глупави въпроси ("Как изкара лятото?"), изкуствени усмивки, лицемерие и пак, и пак...
Отново съм прозрачна, отново това неловко мълчание между мен и хлапето... отново съм на училище.
Отново кисели забележки от учителите са заменили учтивия въпрос ("Как прекарахте лятото?") и все никому ненужни промени.
Отново не се чувствам на място и всички са ми ужасно чужди.
И все пак това си остава последния 15-ти септември, или както каза Ани : "Началото на края".
По дяволите, отново съм на училище!

P.S. Тази сутрин в 7:30 сутринта небето беше покрито с най-красивите облаци, които някога съм виждала, подобни на множество плюшени люспички докъдето ти стига погледа. Беше невероятна гледка, много съжалявам, че не можах да го снимам.

Страх

Мразя го това време на годината. Имам чувството, че аз съм единствената останала да ходи още на училище. Винаги по това време съм много нервна и не мога нищо да правя. Гузно ми е, че не съм си уредила частните уроци, а вече някои хора от класа са почнали да ходят. Не искам да завършвам и честно да си призная - ужасно ме е страх...
Знам, че няма да ме приемат, знам, че нищо няма да стане така както го планувам, за това се старая да не мисля за това, но всички ми повтарят колко ще е трудно. Добре но като ми го повтаряте, нещата не стават по-лесни?! Само дето ставам още по-нервна и още повече ме е страх.
Мразя провали, мразя да показвам на хората, че не съм достатъчно добра. Иска ми се да знам, че съм добра в това и да съм сигурна, че то е моето призвание. Но не съм. Не мисля, че съм добра в каквото и да е, въпреки, че всички ми повтарят, че аз имам най-голям шанс да ме приемат. Но какво ли знаят те...
Точно това изпитвам в момента - страх, неистов, нечовешки страх за бъдещето си. Но точно в момента нямам правото да се оплаквам, защото можеше и да е много по-зле (например да се налага да ме оперират). Така, че УСПЕХ на съществото, което нямаше моя късмет и дано това да е краят на ужасите, които му се стовариха на главата.

Септември ще бъде... август!

Боже, как не исках да я пиша тази тема... но няма как, налага се, ако искам да съм напълно откровена. И все пак, мамка му... септември е.
От няколко дни (по традиция) се опитвам да отбягвам календара, да не обръщам внимание на вечерния хлад и на това, че вече се стъмва към осем, осем и нещо. Опитвам се да не мисля, че до 15-ти септември има неповече от седмица (мамка му) и, че този 15-ти ми е последния (мамка му, мамка му).
Някакси колкото и да не ми беше цветущо лятото не ми се ще то да свършва. Не искам сутрешна мъгла, а по-късно и слана. Не искам ставане рано и да похабявам първото кафе за деня като го изпивам на един дъх. Не искам никога през живота си да чувствам студ (скоро си припомних това толкова противно чувство, представяте ли си, лятото бях забравила какво е студ!), не искам никога повече да ми мирише на сняг.
Не искам, не искам, не искам! Искам само да е лято. Искам вечно да е август и да ставам сутрин, без да знам какво ме очаква, да закусвам лениво и да пия кафе, а в стаята да влизат сутрешните лъчи на слънцето. Имам нужда от слънце и от топлина, от топъл вятър в косата и от мириса на лятна нощ.
Дори при усилието да кажа думата "училище" и вътрешностите ми се свиват на болезнена топка. Не съм готова още. Не съм готова да се върна там, защото не съм се наситила на лятото... и все пак, мамка му, септември е.
Дори хлапето вече не ми е достатъчен стимул, нито перспективата да се видя с "приятелките" и ми е толкова болно, сякаш с всяко изминаващо лято нещо в мен умира... до следващото.