Asle Bjorn & Leya & Anne K - Lucky You

Silly you, where are you going
You don't need to leave
Check yourself, your thoughts are showing
What's up your sleeve
Silly you,
who are you fooling
It’s OK to leave
Forgot yourself, you need some schooling
You're already free

I had a talk with you in my head
You lucky you
A view of you from your bed
I'm lucky too

I listen up when you are speaking
What's behind your lies
What’s sign is that you’re seeking
when he inside shines
I look at you when you are sleeping
You are far away
You must have gone now into the deep
and I'm at your bay

You lucky you...

PS. Единствения хубав спомен от лятото...
Отдавна не се беше случвало някоя песен да ми завърти така главата.

Избягах

Тук съм, но ме няма. Вървя като призрак вкъщи, а мислите ми въобще не са тук. Не ми е весело, но и не ми е тъжно, чувствам се сякаш съм в безтегловност. Имам чувството, че и да ме заколят, пак ще ми е безразлично.
Сутрин ставам, защото трябва, закусвам пак по същата причина, но поне не си правя труда да обядвам, цял ден прекарвам в бродене и мисли. Мисля си за плажове, приятели, много много музика и се опитвам да не се сещам за реалността. Разглеждам снимки на палми, пясъци, миди, весели хора на плажа... Няма ме, воъбще не съм тук.
Може и да не мога да отида никъде, може всички да са "свръх" заети и да нямат време за мен, но не ми пука, защото аз не съм тук.
Нормално ли е? Мисля си, че се побърквам, но поне така ми е по-лесно да избутвам дните, да не се сещам за празната поща и приятелите, дето все ги няма. Луда съм, но поне ме няма, поне избягах от тук, макар и по свой начин.
Това лудост ли е?

Ами сега?!

Изведнъж всички, зъвърнали се от морето с лек загар и приятни емоции се сещат за онова същество, дето и да не го търсиш много много, все е насреща. И съществото не знае какво да прави - да прости ли или веднъж да каже какво наистина мисли. Ами сега?!
Спечелих тъпата игра! В началото се зарадвах ужасно много, че успях да продължа до края с преструвките, но изведнъж ми стана ясно, че всъщност още ми пука, колкото и да не си признавам. Добре, признавам си, пука ми! Пука ми дори за онова хлапе, което уж изгуби играта, но всъщност напомни за себе си, което беше напълно достатъчно, за да ме побърка. И сега пак не ми излиза от главата. Мамка му...
Ами сега, какво да правя, да играя ли още играта, или да се хвърля здраво с двата крака и всички отново да ме прегазят? Да бъда ли пак съществото на повикване, само защото не виждам друг начин? Трябва ли да се преструвам, че те са ми приятели, поради липсата на по-добри такива?
Ужас! Ами сега?!

Sick of it All

... (имаше група с такова име, нали) ...
Това е репликата, която си повтарям мислено поне 10 пъти на ден последните две седмици. Не, че няма за какво - определено Мърфи е знаел, какво има впредвид, когато е казал, че ако няколко неща могат да се объркат, те непременно, ще се объркат едновременно, но сега и аз го разбрах.
Така, че... SICK OF IT ALL (отново, станаха 11 пъти на ден)
Честно казано, не знам да се смея ли, да плача ли. Като онзи път когато сервитьорката ме кара да чакам 40 мин. за две чаши айскафе и още толкова, за да ми донесе тъпата сметка, а после леко наивно ми каза: "Ако искате можете да влезете вътре да си платите". Шегоубийка! Да се смееш ли, да плачеш ли?!
Не, наистина имам чувството, че се побърквам, защото вече не ми се плаче, ами ми е направо смешно. Ама как да не ми е смешно като някакъв сополанко, ми казва, че ако искам може да му пиша... можело да му пиша. Лелееее, че аз откога се нуждая от разрешение за това?!
Големи майтапчии се извъдиха всички напоследък..., пък и на мене ми е смешно, обаче се питам докога ли?!

Малко щастие

Какво му трябва на човек... мноооого слънце, един хубав сладолед, списание, което буквално взривява фантазията му и малко дрънкулки. Щастлива съм. Радвам се на малките неща, защото само те ми останаха. Радвам се, че имам човек до себе си, с когото въпреки, че не си приличаме много, всъщност вътрешно сме много еднакви... и понякога, при това доста неочаквано, ми се връзва на глупостите :)
Не знам какво ще стане по-нататък, но знам, че бавно започвам да откривам себе си и съм щастлива от това, което виждам. Знам, че утре ще ми се струпат куп глупости и всичко пак, ще ми е черно, но... винаги ще я има надеждата за дни като този.

Не знам къде греша

... в отношенията си с хората. Или пък те грешат?! Дали е възможно проблемът да не е в мен, а в тях? Съмнявам се. Значи все пак грешката съм аз.
Този път ще играя по правилата и ще играя до край, за да видя какво ще стане. Измислих си тактика на хладно безразличие и я следвам, докато не реша, къде ми е грешката. Но ми е трудно да мисля.
Мисленето ме забива само в мрачни емоции, които вече отдавна са дотегнали на всички около мен. Дори започнаха да правят впечатление и на родителите ми. Искам да избягам от мрачната, мълчалива сянка, която ми се лепва винаги, когато й се отдаде случай. Всъщност въобще не съм мрачна и мълчалива, но мислите ме правят такава. А аз не мога да спра да мисля задълго... за това и не мога да бъда себе си задълго.
Дали наистина всичко обратно на това, което съм правила до сега е правилното? Мисля да опитам, просто защото е последната ми възможност. Оттам натакък... после ще му мисля.
Искам да съм глупава и да не мисля - за нищо. Искам да карам по инерция и да не се замислям за последствията, да вярвам, че винаги постъпките ми са най-правилните решения. Иска ми се да не бях толкова наивна, или поне другите да не бяха такива лицемери.
Защо хората могат да уважават само твърдите, безкомпромисни егоисти? Хората са глупаци (колкото и наивно да звучи), щом уважават само тези, които ги тъпчат и заплашват. Наистина е глупаво.
Ще продължавам да се правя на безразлична докато не свърши играта (ако някога изобщо свърши). Опитах по своя начин, но не стана. Явно аз съм с грешка. Хората са такива глупаци...

"If you want to be rich
You`ve got to be a bitch."

Среднощни прозрения

Здраво съм зациклила между двете си "аз" - черното и другото (не чак толкова черното). Обаче някак... всичко все ми е черно. Пък и обичам този цвят, все се стремя към него, дрехите са ми черни, мислите и те... Но много странно, като ми стане прекалено черно, се обръщам към другото си "аз" за спасение. То не е много изразено, но със сигурност го има. Не го знам какво е, но го има.
И ето - дори блогът ми е черен, но си ми харесва...
Вече 18 години цикля чежду черното и другото и взе да ми писва...
Уморена съм... лягам си...

Your Heart Is Pink

In relationships, you like to play innocent - even though you aren't. Each time you fall in love, it's like falling for the first time. Your flirting style: Coy Your lucky first date: Picnic in the park Your dream lover: Is both caring and dominant What you bring to relationships: Romance

What Color Heart Do You Have?

Съвсем случайно срещнах този сайт в блога на Green_Blood , не знам дали е вярно, но е доста близо до истината... o_O