28 юли 2006 г.

Глътка свеж въздух

Наистина по едно време днес ми идваше да се гръмна. Ама съвсем сериозно. След като "невероятните" ми приятелки ме прецакаха за n-ти път и се наложи да изкарам цял ден в губене на време и мозъчни клетки вкъщи. После заваля най-зрелищната градушка в историята на човечеството от ледниковия период до наши дни и си казах : "Евала! Добре, че не излезе!". И тъкмо се радвах на нечувания си късмет... ТРЯЯЯЯЯЯЯЯС!!!, една светкавица видя сметката на компютъра. Не, не ви будалкам. Ей точно за този момент ви говоря - идеше ми да се застрелям, ама като се знам какъв съм карък, сигурно и това нямаше да мога да направя като хората. Та по неведоми пътища компютъра сам си се оправи ( ей, обичам те симпатична купчина от платки и кабели!), направо камък ми падна от сърцето. После за капак се наложи да разхождам кучето след тази нечовешка буря, но проблема беше, че си забравих шнорхела и плавниците. Прибрах се мокра като за световно с едно малко понабито и гузно куче. Седнах да гледам едно филмче на възкръсналото PC, за Ice Age става въпрос и просто забравих всички тия глупости, които ми се случиха. Наистина много свеж филм, страхотна анимация, а пък съблезъбата катерица е направо UNBELIEVABLE. Само след първите няколко секунди на филма ме болеше челюстта от смях. Горещо го препоръчвам, ако все още има човек, който да не го е гледал естествено. :)

27 юли 2006 г.

Whenever I'm down I call on you my friend

Иска ми се да вярвам, че имам приятели. Наистина. Но винаги, когато си помисля, че всичко е ОК, те ще ми се обадят, не са ме забравили, просто са много заети... се оказва, че са ме забравили.
Толкова много се постарах да събера всички ни заедно, пак, като преди време, но сякаш само аз го искам. Те казват, че го искат също, но аз не виждам да е така. Всеки си гледа неговата работа и се сеща за теб, когато си му нужен. Знам, че е изтъркано и че всички го знаят, но тогава защо аз не го вярвах?
Ще ми се и аз да бях заета. Да мога да кажа : "Нееееее, не мога днес, имам работа", но незнайно защо само при мен всяка работа отпада, когато имам възможност да прекарам малко време с приятели. Ще ми се и с тях да беше така.
Вчера са излизали без мен, въпреки, че положих неистови усилия да ги събера всичките. Ще ми се да ме е яд, но май не ми пука, явно съм го очаквала. Иска ми се да мога да им кажа да вървят подяволите и те, и всички, но някак не мога. И се мразя за това.
Нека бъде лято...

P.S. Трябва да ме застрелят за това, че само го пропилявам.


Groove Armada - My Friend (жестока песен и още по-жесток клип)

26 юли 2006 г.

време да мълчиш, време да говориш

От толкова мълчене, дори забравих да говоря. От толкова неизказани мисли, мислите ми все ми бягат. Забравих да споделям, и какво е приятелство забравих. Не знам какво чувствам и не мога да го опиша, но знам, че го има. Този, който ме слуша, си тръгна и сега дори не мога да говоря. А толкова обичах да говоря...

25 юли 2006 г.

* * *

When he left you
You thought that you would die
You saw the colours fade as he walked away
Your hope is willing
Your heart is crying out
You’re just wondering how you will survive

How we lose
How we win
How we choose
As the night begins
You and her
Or me and him
We don’t know what life will bring
But I tell you the future is waiting
And someone will find you

You don’t know what you’re missing, Mister…

Now he’s left you
See your tears have dried
Now the colours shine brighter day by day
Your hope is willing
Your heart no longer cries
Skies are clearing the sun is on the rise
Vaya Con Dios - How We Lose (How We Win)


Толкова много пъти точно тази песен ме е спасявала от неудържим рев по улиците в последно време. А пък и ми навява толкова спомени... Vaya Con Dios - магьосници!

I Hate Myself and Want to Die...

Жалко, че не съм я слушала тази песен. Жалко и, че не разбрах нищо от текста й. Но това си е съвсем нормално, щом става въпрос за текст на Nirvana...
Всъщност аз не мразя себе си, по простата причина, че мразя е доста силна дума. Но пък определено не се харесвам. Не, не искам пластична операция, липосукция или ботокс в челото, макар, че не е лоша идея. Не става въпрос (само) за външния вид, а за мен самата, за мен цялата. Нали някой беше казал "Трябва да обикнеш себе си, за да те обикнат и другите" или нещо от сорта. В такъв случай не е случайно, че нямам много приятели.
Няма как да не се запитам защо никога не съм доволна от това, което правя, от това как изглеждам, или дори от това каква съм всъщност. Обичам да се правя на другите, харесвам другите, взимам пример от тях, а не харесвам себе си. Защо винаги съм искала да подражавам на останалите хора? Защо винаги те са ми изглеждали много по-истински от самата мен? Винаги съм смятала, че съм човек, който знае какво иска, човек с характер и собствен стил, а изведнъж се оказва, че не е особено вярно. Май всъщност моя стил е съвкупност от този на другите.
Все търся одобрението на другите, дори и да не си го признавам, а си мислех, че не съм такава. Искам чуждото, старая се да имам чуждото, а скоро и то ми омръзва и пак и пак...
Защо толкова не мога да понасям себе си? Защо харесвам повече другите и това, което те правят? Защо никога не съм доволна от собствените си усилия и резултати и искам да съм друга. Коренно различна. И щом знам каква искам да съм, защо не мога да бъда?
Не, аз не завиждам на никого, просто се възхищавам на хора, които познават себе си и се харесват. На тези, които знаят какви искат да бъдат и не се интересуват от околните. На тези, които не ги е страх да покажат самите себе си. На уверените. Защото мен ме е страх, страх ме е от това, че не мога да променя това, в което съм се превърнала. Не харесвам страхливката, която дори не обича себе си. Дано наистина оправданието, че не съм открила това, което търся е истина и всъщност знам коя съм и какво харесвам.

20 юли 2006 г.

Малко снимки

Понеже няма на кого да ги покажа, реших, че мога да ги сложа тук, тъкмо ще престана да хленча за малко :)


Любимата ми свещ...



И друга моя любима свещ... :)))



Ние с песа



Песа се оказа голяма манекенка ;)


18 юли 2006 г.

I need a miracle...

Имам нужда телефонът да иззвъни.
Имам нужда да ме потърси, въпреки, че не знае номера ми.
Имам нужда да ми пише, въпреки, че самата аз не го правя.
Имам нужда да позвъни на вратата ми, въпреки, че не знае къде живея.
Имам нужда да го видя, въпреки, че него отдавна вече го няма.
Имам нужда... имам нужда от чудо!

17 юли 2006 г.

Отвъд единайсетте минути

Отново препрочитам една от книгите на Паулу Коелю - "Единадесет минути" и останових, че въпреки заглавието, в нея почти не става дума за секс, а по-скоро за любов. Толкова много въпроси провокира в мен тази книга, че се замислих сериозно дали наистина съм права и знам какво върша. Напоследък много ме вълнува тази тема, защото като че ли любовта не идва изобщо при мен, а просто ме прескача. И се замислих дали изобщо знам какво е любов и дали някога съм я изпитвала. Дали може да си щастливо влюбен само когато не очакваш нищо от човека до себе си, тоест знаеш, че това няма да продължи дълго, защото трюбва да заминеш за някъде. Започнах и силно да се съмнявам в историята със сродните души и това как един ден вероятно ще открия своята. По-скоро съм склонна да смятам, че мъжете в последно време са едни непораснали бебета, за които трябва да се грижиш, а нещо никак не ми харесва тази позиция.
Много ми хареса и един отказ, който обаче едва ли съм в състояние да следвам занапред:

"Скроросното влакче е като моя живот, а животът по принцип е смела, увличаща игра, да живееш означава да се спускаш с парашут, да рискуваш, да падаш и отново да ставаш, да си като алпинистите, да искаш да се изкачиш на върха вътре в себе си...
Но ако повярвам, че релсите са моят път, че Бог управлява влакчето, то тогава кошмарът ще се превърне във въодушевление. Та нали скоросното влакче е точно това, сигурна играчка, на която мога да се доверя и която ще стигне до края, но по време на пътуването ще съм длъжна да гледам околния пейзаж и да крещя от възбуда."

13 юли 2006 г.

Как боли когато те използват

Наистина много боли, не само защото ме излъгаха, а и защото ме направиха на глупачка, от което най-много ме е яд. Как да имаш доверие на някого, когато никога досега то не е било оправдавано? Толкова ли е хубаво да си играеш с чувствата на хората и да ги правиш жалки, какво толкова постигаш с това? И как по дяволите да имам вече доверие на някого!
Най-много ме е яд, че мога да простя, а не трябва, защото пак ще ме направят на глупачка. Как мога да забравя всичко, което е било, след като още помня прекрасното чувство (може би най-прекрасното, което съм усещала). Трябва да забравя и да продължа, да се усмихвам, сякаш нищо не е станало, а изобщо не съм сигурна, че ще мога. Искам да съм силна и да забравя, но въпреки това ми идва да му изкрещя в лицето, че не съм глупачка. Защото наистина не съм... И после как да вярваш и да имаш доверие?

Честита ми ваканция!

Не, не сте сбъркали, още си виждате съвсем добре. Наистина е 13 юли и аз наистина ходех на училище, обаче до днес! Най-накрая ми свърши практиката и утре за последно ще трябва да ходя до любимата ми гимназия да си взема бележника. Най после ваканцияяя! Не, че се очертава кой знае колко зрелищна, но все пак си е ваканция, пък и човек все за нещо трябва да се радва, нали така? Ооооо, най-после ми мирише на лято!

10 юли 2006 г.

Леле колко мразя да се правя, че не ми пука...

Ужасно е някой човек да ти харесва и да не можеш да му го покажеш, защото се прави на глупак (или пък си е, знае ли човек). Мразя да се правя, че не ми пука от нищо и никого, за да може най-после на другите да почне да им пука за мен. Много е глупаво, но пък действа безотказно. Докато си мил с всички, угаждаш им, правиш услуги, те те тъпчат, пренебрегват и т.н., а когато им обърнеш гръб и ги забравиш, изведнъж те се сещат за теб. Толкова е глупаво. Не обичам да си крия чувствата към другите, но те сами ме карат да го правя, сякаш си играем на играта "На кого му пука по-малко", а защо въобще трябва да я играем? За да не излезем ние глупаците? Но по-малко глупаво ли е да се правя, че нищо не ме интересува.
Мразя ги тия игри и изобщо не разбирам защо ги играя, но продължавам и май в крайна сметка наистина спря да ми пука. Дано само не съм изпуснала нещо истинско, играейки тъпи игри.

Grazie squadra azzurra!

Най-после! Доживях да го видя с очите си. Откак се помня съм привърженик на италианския отбор, въпреки ужасните им провали на световни и европейски първенства. Въпреки твърденията, че играта им е сред най-ужасните, въпреки твърденията, че всички жени са за Италия, заради красивите футболисти (кои по-точно са тези "красиви" футболисти, ще ми каже ли някой?!), въпреки мнението, че са стигнали до световното тази година на чист късмет. Въпреки всичко.

И най-после, когато най-малко очаквах Канаваро и компания направо скриха топката на всички. Наистина никога преди не съм ги виждала в по-добра форма и досега не са играли толкова офанзивно, но дори не предполагах, че може да стигнат до осмина финали, още повече да станат СВЕТОВНИ ШАМПИОНИ!

Но за щастие съм грешала и все още не мога да повярвам, че са шампиони! Това със сигурност е световното, което ще помня доста дълго, заради невероятния отбор, невероятната игра и неочакваната купа. Дано на европейското представянето да бъде не по-лошо от сега, но каквото и да стане аз пак ще си викам за Италия.

Forza Italia!

9 юли 2006 г.

Началото винаги е трудно

Вдъхнових се от другите блогове ( и конкретно от този на сестра ми) и реших и аз да пробвам. Иска ми се да се получи нещо наистина добро, поне този път, защото обикновено това с което се захвана в крайния си резултат изобщо не е това, което съм си представяла.
Не знам защо Катарзис, тази дума винаги ми е звучала силно и апокалиптично, може би за това винаги съм я харесвала. И все пак няма нищо общо с мен.